Какво знам за Българското вино
Радослав Пенчев
Нито малко, нито много. Със сигурност знам, че то притежава голяма перспектива за развитие. Наслаждавам му се от едва 5-6 години и дори в този кратък период аз наблюдавам колко бързо се развива българското вино като качество, избор и представяне.
Знам, че нашата земя пази в себе си спомени за лозови насаждения от дълбока древност и доказателствата за това са десетки. Белинташ, Перперикон и много други исторически обекти са запазили свидетелства за винопроизводство по нашите земи, датиращи от преди хиляди години. Много преди дори да има българска държава.
За щастие вековете не са затрили любовта на хората към виното. С радост наблюдавам как винената общност в България расте и се развива в най-различни насоки. Отварят се нови изби, зачева се винен туризъм, а дегустациите на българско вино вече се случват всяка седмица. Всичко това показва развитие не само на пазар, но и на консуматорска култура. А тя е задължителна предпоставка за развитието на висококачествени вина. Но да се върнем на това, което знам.
Знам, че българското вино е много по-необятно като типове, отколкото предполагат двата официално признати региона. Обозначенията „Дунавска равнина“ и „Тракийска низина“ няма как да опишат и съдържат в себе си цялото богатство на сортове и тероари по българските земи. А те са много.
Със своите вечно слънчеви хълмове, Мелник е много по-сходен с Тоскана, отколкото с Тракийската низина, която също може да бъде разделена на райони, защото съдържа няколко различни тероара. А по Дунава се гледат най-различни сортове, породени от тероарното разнообразие и особености на северна България. Който не ми вярва, да си засади Гъмза във Варненско или Широка Мелнишка в Сливенско и сам ще се убеди в това, което казвам. Българското вино заслужава да бъде класифицирано много по-детайлно, на региони, които са добре определени и биха имали истинско значение.
Казвам го, защото е важно. Важно е за мен като потребител, но е важно и за българското вино като продукт. То има нужда от разпознаваемост и различимост. Знам, че това е възможно, тъй като най-важните предпоставки са налице.
В България има много различни тероари и климатични региони. Те позволяват отглеждането на изключително много сортове. Но най-важни са ендемитните сортове – тези, които с право можем да наречем „наши“. Знам, че Гъмза не е като пино ноар, но пък има свой почерк, който трудно ще се сбърка. Същото може да бъде казано с двойна сила за Мавруд и Мискет. А за мелнишките лози може да се изпише цяла книга! Имаме си дори ендемитен бял сорт – прекрасната Гергана, с нейното фино тяло и сочна свежест. Много малко други винени региони с размерите на България притежават такова богатство. А то трябва да бъде използвано и развивано. Ако това се случи, то съм сигурен, че българското вино ще придобие своя уникална идентичност и ще бъде наложено като световно разпознаваем продукт.
В заключение ще кажа, че колкото и да знам за българското вино, то винаги ще бъде малко. Богатството от вкусове и преживявания, които предлага българското вино ще продължи да ме изненадва, учи и да ми носи удовлетворение. В едно обаче съм сигурен. Неговото бъдеще е светло и вълнуващо!
Автор: Радослав Пенчев
...........................................................................................................................................................................................................................................................
Свързани материали
Андреа Пунчева - 1во място в конкурса "Какво знам за Българското вино"
Победители в конкурс за есе на тема "Какво знам за българското вино"
